Κυριακή, 14 Απριλίου 2013

БЪДНИ ВЕЧЕР (ΠΑΡΑΜΟΝΗ ΧΡΙΣΤΟΥΓΕΝΝΩΝ)



БЪДНИ ВЕЧЕР




След поредния блъсък на вятъра Мара се присламчи още повече към ъгъла и почти се сви на кълбо до стената. Този отвор между двете ниски стени май не беше най-добрият завет от вятъра, поне в нощ като тази. Само преди час се мръкна, а мракът вече се спускаше гъст и непрогледен, комай зима е и денят бързо свършва. И живакът се е търкулнал на два градуса под нулата.
Вгледана в забързаните минувачи, погълната от мислите си – навъсени и мрачни, се чудеше защо забързваха изведнъж крачките си. Мина времето – мислеше си, – когато хората спокойно гледаха край себе си. Защо, обаче? Сега от какво се страхуват?
Следващият блъсък на вятъра я сви още повече на кълбо. От рано се бе постарала да потърси топлинка край гарата, където се приютяват всички бездомници на града, но там вече беше препълнено, дори задушно и непоносимо. Буквално – натъпкани като сардели. Невместимо. След последната бомбардировка останаха разрушени много къщи. Мара настръхваше при спомена за самолетите в онзи бурен и страшен ден, когато демоните на ада връхлитаха над тях цяла нощ и сееха наоколо огън, кръв, унищожение…
Една сълза се търкулна по измръзналото й лице при спомена за една от тези бомбардировки, когато изгуби родителите си. Не си спомняше много: експлозия, паника, рухване на къщата… викове, плач, виене… и една ръка, която в последния момент се протегна и я измъкна, за да не я затисне падащата греда. Вече не си спомняше реда на събитията. Но едно чудо от тези си спомняше добре: чудото на живота и смъртта. Около и над всичко – тази безусловна смърт.
Очите й се спряха на уличния термометър отсреща. Живакът се беше търкулнал до три градуса под нулата. С носталгия повика спомените за предишните дни, когато седяха в уютния си дом, харесваше зимата и снега, заставаше до прозореца, докосваше с лицето си студените стъкла, за да види термометъра на двора. Изпитваше удоволствие когато живакът слизаше все по-надолу. Така още повече се наслаждаваше на домашния уют. Гушваше се в прегръдката на баща си, а той й разказваше дълга и хубава приказка.

* * *

Пътищата вече съвсем бяха опустели. Не, мислеше си Мара, в приказките на тате не се говореше за самота, война, смърт. Там имаше любов, побратимяване, хубави неща. Ако все пак имаше някакъв лош, той винаги бе побеждаван от някой смелчага, изправен в бой срещу него. А сега няма бой. Има само самолети, които пускат бомби. А и лошите не се виждат къде са. Дори не знаеше кои трябва да мрази… Разбира се, беше слушала достатъчно от близките си, когато разговаряха помежду си, но не се бе заслушала, за да разбере повече. Както всяко дете… Спомняше си някои объркани, неясни фрази и не можеше да си ги обясни. Ето, да речем, веднъж баща й удряше с юмрук по масата и псуваше онези, които забатачили държавата, разпарчосали я, само за да променят географската й карта. И въобще не разбра отговора му, когато го попита кои бяха тези, които съставиха днешната й карта. Той се бе усмихнал, галейки русата й косица и каза само, че са същите. Объркани работи… Друг път, когато пак не разбра, колкото и да се опитваше, беше това, което чу един ден по радиото. Враговете говореха за „хуманитарна намеса”. Единственото възможно обяснение за нея беше, че така наричаха бомбардирането, защото бомбите падаха върху хората. После пък, всички говореха за една област на име Косово, където хората били решили, че повече не могат да живеят заедно. С недоумение се питаше: как така до сега са могли, но отговор не намираше…

* * *

Над изстрадания Белград от няколко часа вече се бе спуснала гъста мъгла и термометърът показваше пет градуса под нулата. Наоколо лежеше непрогледен мрак. Не е възможно самолетите да се прицелват в мъглата и така ще пропуснат всекидневните си посещения. Но камбаните от Метрополията навярно няма да закъснеят. Всяка година на Бъдни вечер бият в полунощ. Колко много харесваше Мара песента на тези камбани! Не заспиваше докато не ги чуе всяка година на този ден. Ще ги чуе и днес. Как, обаче, всичко се промени…
Безнадеждно се огледа наоколо. Искаше й се да види някого. Някого, когото и да е. Да го поздрави с „Весела Коледа!” Напразно… Нищо, нали Христос е тук – мислеше си. Христос е винаги до онези, които го търсят, до страдащите. Тези мисли я стоплиха. Устните й потрепериха и шепнешком изрече една малка молитвичка, която знаеше. На очите й блеснаха сълзи… Спомни си: „…обичай ближния…” Спомни си и друго: „Обичайте, казва, враговете си!” Изрече тези думи една по една, за да усети, че не мрази онези, които бомбардират. А те защо продължават дори и в тези свети дни? Не са ли чували: „обичай ближния”? Големи хора, а не знаят това, което знае едно малко дете?…

* * *

Отново се огледа наоколо. Чувстваше нужда от някого до себе си. Напразно, никой не се виждаше. „Честита Коледа!” – каза сама на себе си. Понякога си приятел сам на себе си. Приближи се по-близо до стената на завет, защото замръзваше. „Може би имам температура?” – мислеше си. Така се чувстваше преди време, когато беше болна и майка й се грижеше за нея. „За много години!” – пожела си отново, сякаш за миг се опита да стопли замръзналите си грижи. Беше й трудно обаче да се помръдне. Почувства тялото си изтръпнало, като парализирано, все повече и повече…
Да не би да са били камбаните? За Бога, не трябва да заспива преди да ги чуе! Не и преди да чуе техния звън…
Мина доста време – колкото един век, а може би мина един век, голям колкото един миг – не можеше да разбере. Един тъмен воал се спускаше бавно и покриваше мислите й. И нито един човек не се мярна да й каже: „Честита Коледа!” Площадът е пуст, улиците – също. „За много години, честита Коледа!”… шепнеше си сама и се мъчеше да не заспи преди да чуе камбаните.
„Весела Коледа!” – отговори й един рус младеж, който стоеше пред нея. Един Бог знае от къде изникна. В един момент се сети, че наоколо нямаше никой. А този приличаше на баща й. Красив, висок, очите му излъчваха топлина. Толкова топлина, че не можеш да го погледнеш в очите без да се просълзиш. Мара го гледаше и очите й сълзяха. Изпита желание да скочи и да се хвърли в прегръдката му, но нямаше сили. Предаде я схванатото й тяло, замръзналите мисли и само придърпа празната торба към себе си.
Непознатият сякаш разбра мислите й, наведе се и нежно я взе в прегръдката си. Мара заплака с глас, който звучеше изкупително. Усети душата си изпълнена с много любов още щом се озова в нежната прегръдка на непознатия. През насълзените си очи тя видя как ръцете му заприличаха на огромни крила.
Успя да види как се отдалечава от земята. Успя да чуе и камбаните. Не успя само да види как бомбардировките отново започнаха.
Разсъмваше… на Коледа…




Δεν υπάρχουν σχόλια:

Δημοσίευση σχολίου